Снимки: Wikimedia Commons (Virginia Woolf / Vita Sackville-West)

ТОЙ – тъй като не може да има никакво съмнение относно пола му, въпреки че модата на времето несъмнено го прикриваше отчасти.

— Orlando, Virginia Woolf

Така започва фантастичното приключение, което сполита главния герой Орландо в едноименния експериментален роман на Virginia Woolf, публикуван през 1928 г. – герой, който така безсъмнено определен като мъж още с първото изречение, ще претърпи една чудновата трансформация, пътувайки през вековете като жена.

Virginia Woolf посвещава „Орландо” на харизматичната и открито бисексуална аристократка Vita Sackville-West, с която през 1920-те е имала романтични отношения. В това своеобразно любовно обръщение, тя разгръща своята поетика и същевременно смело експериментира с биографичния жанр, както често пропусканото допълнение към оригиналното заглавие Orlando: A Biography определя творбата.

А когато погледнем отвъд спекулациите за отношенията между двете жени, освен брилянтния талант на Woolf откриваме нейните копнежи и желания за една по-различна и дори утопична реалност — реалност, която остава само плод на нейното въображение.

Сблъсък на два характера

Отношенията на Virginia Woolf с Victoria (Vita) Sackville-West започват през 1922 г., когато и двете се озовават на вечерно събитие, на което присъстват членове на интелектуалния кръг Блумсбъри. Така Vita, чието благородно потекло може да се проследи с векове назад, се озовава в центъра на бохемския модернистичен кръг от артисти, писатели и мислители. Нейната персона несъмнено е изпълнена с противоречия: от една страна съпруга на дипломата Harold Nicolson и майка на две деца, а от друга - независима светска дама, чиито страстни афери, както с мъже, така и с жени не остават незабелязани.

Отношенията между двете са сблъсък на два силни и на моменти противоречиви характера – ексцентричната, пълна с живот светска дама Vita и деликатната, но брилянтна писателка Virginia. След като се запознават, Virginia споделя първото си впечатление за лейди Sackville-West:

"Тя притежава грациозното спокойствие на аристократ, но не и остроумието на един творец."

Въпреки че Woolf скоро променя мнението си за Vita, това е показателно за начина, по който тя е възприемана в тези кръгове. Vita никога не се е вписвала напълно. Потеклото й автоматично й е печелило позиции в обществото, но нейният характер бил доста по-различен от общоприетата идея за една дама. Провокативните й маниери невинаги са били на място, а външният й вид подсказвал една андрогенност, която била едновременно привлекателна и объркваща за нейните съвременници.

Желанието на Vita е било да принадлежи и на двата свята – както на този, заради чиито закостенели наследствени закони като жена, макар и единствена наследничка, загубва собствеността на семейното имение Knole House, така и на този, който й позволява да изразява свободно либералната си сексуалност, с която скандализира лондонското общество. Слуховете около бурната й връзка с Violet Trefusis през 1910-те я поставят в центъра на светските клюки, така че към момента на запознанството й с Virginia репутацията й вече я предхожда. Тя е едно лиминално създание, променлива но упорита и безкрайно неустоима, особено когато светлините са насочени към нея.

Да съблазняваш с думи

Познанството й с Vita се оказва почти животоспасяващо за Virginia, която страда от сериозна депресия и инсомния след смъртта на нейната позната известната писателка Katherine Mansfield през 1923 г. Писмата и честите посещения на Vita са основното нещо, което я вдъхновява през този период. Двете постоянно обменят нови идеи и откъси.

През 1924 Вита написва „Прелъстители в Еквадор”, която посвещава на Virginia, а стилът й несъмнено е повлиян от Woolf. От своя страна, в годините на познанството си с Vita, Virginia написва първата си по-експериментална творба „Стаята на Джейкъб” (1922), а в последствие и книгите, които ще й отредят неотменно място в литературната класика – „Госпожа Далауей” (1925), „Към фара” (1927) и разбира се „Орландо” (1928).

През всички тези години писмата им изразяват нереализирани копнежи да намерят място, на което техните чувства и идеи да съществуват без стигмата на обществото. Това метафизично пространство се поражда съвсем естествено, без умисъл – едно убежище далеч от любопитни очи, което им позволява да споделят дълбочината на чувствата си без никакви задръжки. Там в това имагинерно пространство, създадено спонтанно чрез обмена на писма, те са били способни да изразят това, което рядко са могли да направят лице в лице:

„Принизена съм до същество, което само желае, Вирджиния. Написах ти прекрасно писмо на ум в кошмарните безсънни часове на нощта, но вече го няма: просто ми липсваш по един съвсем обикновен, отчаян човешки начин.”

„Виж, Вита, забрави за мъжа си и нека отидем до Хамптън Корт, да вечеряме заедно край реката, да се разходим в градината под лунна светлина и да се приберем късно и да пием вино и да ти разкажа за многото, множеството, милионите неща, които се въртят в главата ми…”

„Сякаш едно малко въгленче прогаря сърцето ми, когато кажеш, че ти липсвам. Ти ми липсваш, о, толкова много. Колко много не би повярвала или разбрала. Във всеки един момент. Болезнено е, но и някак приятно… Да имаш такива постоянни чувства към някого, това е знак, че си жив.”

„Никога не бих могла да те пренапиша. Ти си без съмнение най-завършената и най-добрата ми новела.”

Утопия за двама

Една сутрин през 1928 г. Vita получава подвързания в кожа ръкопис на „Орландо”, посветен на нея и монограмиран с инициалите й, който и до днес се пази в имението Knole House.

Knole House се превръща в символ на това, което Vita и Virginia не са могли да имат. Като жени те са нямали правото да притежават имущество, а като жени, които са били влюбени една в друга, са нямали физическото пространство, в което да изразят чувствата си свободно. „Орландо“ е базирана върху историята на семейство Sackville-West, но светът на книгата позволява на Vita в ролята й на главния герой Орландо да наследи семейното имение. Така чрез новелата Woolf пренаписва историята, възстановявайки това, което е било загубено или като цяло несъществуващо за тях. Virginia написва една алтернативна реалност, в която Vita не е обременена от фиктивните ограничения на пола си – реалност, в която чувствата им няма да бъдат потушени.

Vita (от латински „живот”) представлява животът, който Virginia не се е осмелила да преследва напълно по друг начин освен чрез замаха на своето перо. Това е един живот между страниците, една любов на сродни макар и противоречиви души, запазена между редовете на модернистичната класика.

What’s life, we ask… Life, Life, Life! cries the bird, as if he had heard.

— Orlando, Virginia Woolf