Judas and the Black Messiah наподобява Шекспирова трагедия. Но и криминална сага, от тези, в които не можеш да си поемеш дъх. Освен това е и биографичен филм, разказващ история, която ти си иска да бъде фикция, но не е – факт, който брилянтния сценарий (написан от Shaka King, Will Berson, Kenny Lucas, Keith Lucas) не те оставя да забравиш и за миг.

Става въпрос за историята на Fred Hampton, лидер на партията на "Черните пантери", и на William O'Neal, информатора на ФБР, който се внедрява като къртица между членовете на политическата групировка. Филмът наподобява много на някои от знаковите филми на Martin Scorsese, особено на The Departed, но ако при италианско-американския режисьор винаги виждахме сблъсъците между мафията и полицията, то тук ставаме свидетели на кървавата битка между ФБР и политическа партия в лицето на "Черните пантери", две привидно легални организации, които не би трябвало да имат подобни проблеми. Типичното фашистко поведение на полицията, граничещо с тероризъм, готови на всичко за да осуетят битката за равни граждански права, за която се борят Пантерите, чиято основна цел е да осигурят здравеопазване и храна за социално слаби афроамериканци, а не да бъдат нечия заплаха.

Точно заради този сблъсък на идеологии е особено болезнено да проследим пътя към ада на William O'Neal, млад чернокож мъж, който играе срещу своите братя и сестри, срещу каузата им (която фактически е и негова) и срещу собствения си морал, първоначално по принуда, но впоследствие заради алчност и слабохарактерност. Lakeith Stanfield е разкошен в ролята, придава хуманност и уязвимост на O'Neal, успява да ни накара да изпитваме емпатия към него, да го съжаляваме когато гузната му съвест го разяжда, но и да го ненавиждаме когато самодоволно се наслаждава на успехите си. Stanfield отказва да играе прототип за злодей, изгражда образ на нормален човек с много дефекти, който е далеч от светец, но също така и от дявол, той не просто лъже другите, той лъже най-вече себе си, което прави ролята му изключително паметна.

Daniel Kaluuya за пореден път доказва, че е един от най-добрите млади актьори на Новия век, той е чудовищно добър като Fred Hampton. Само на 21 години, Hampton се превръща в епитом за лидер, безцеремонен във вярванията си, брилянтен оратор, сърцат, великодушен, вдъхващ страхопочитание, правещ чудеса само с личностните си характеристики, само с думите си. Kaluuya пресъздава всичко това и го прави осезаемо за зрителя. Британецът показва и завиден вокален контрол, перфектен американски акцент, физическа трансформация, изгражда образ, който неименуемо става неустоим. Извън двамата равностойни лидери, всички останали актьори също са на много високо ниво, като сред тях се отличават Dominique Fishback, която с лекота се превръща в сърцето на филма, както и Jesse Plemons, който изгражда нюансиран и магнетичен ФБР агент.

Филмът има страхотен саундтрак, изглежда феноменално благодарение на въздействащата и много изчистена фотография. Режисурата на Shaka King не отстъпва на силния сценарий, речите са перфектно заснети, както и близките планове, последните сцените сцени са много трудни за забравяне. King за миг не разкрасява историята, не показва и Пантерите като светци, даже напротив. Но задава и необходимите въпроси: Кой започва тази война? Защо тази история е позабравена и не и се дава гласност? Защо разпространяването на фалшива информация от страна на ФБР остава безнаказано и до ден днешен, и до какъв модерен паралел води този неморален похват?

Филмът не се притеснява да бъде радикален като самия Hampton, нито да бъде прекалено политически, не се грижи за комфорта на зрителя както други много по-нисши филми със съмнителни послания като "Зелената книга", а показва истината такава, каквато е. Конфликтът е комплексен, насилието идва и от двете страни, опасните и подбуждащи насилие речи на Hampton не са спестени, той е показан като перфектен лидер, но не и като перфектен човек. Социалистическата реторика на ФБР в лицето на печално известния, към днешна дата, John Edgar Hoover също не остава скрита.  

Judas and the Black Messiah е КИНО с главни букви – филм, който е открито неприятен на моменти, който носи дискомфорт, който не се страхува да бъде амбивалентен, но същевременно завладяващ, напрегнат и увлекателен. Номиниран за 6 Оскара, включително за "Най-добър филм", той е нетипична номинация, тъй като е много по-краен от филмите, които обичайно се харесват на Академията, което може да бъде единствено и само похвално. Например, тук виждаме много по-правдоподобна борба срещу органите на властта спрямо доста по-типичния Оскаров филм The Trial of the Chicago 7, с който няма как да не бъде сравнен, защото и двата се развиват в края на 70-те години в Чикаго.

Освен за гореспомената номинация, филмът се състезава и за оригинален сценарий, фотография и операторско майсторство, песен, както и две номинации в поддържаща роля за Stanfield и Kaluuya, които всъщност са двамата главни, но категориите при Оскарите често могат да бъдат странни. Въпреки това, този Оскар е за Kaluuya, и ако по някакво чудо не спечели, то съществуването на Академията наистина би загубило смисъл. 

"Политиката е война, но без проливане на кръв", Fred Hampton

Последвайте Out.bg в Facebook и Instagram за още новини.

Споделете вашите новини и истории на spillthetea@out.bg.