Снимки: Християн Бакалов и Paul McGee

През последните 30 години българо-френският артист Християн Бакалов живее и работи в Париж, Нант, Лозана и Брюксел. Срещаме се с него, за да ни разкаже за новата си инсталация в София - "ЧИСТО (бъдеще)", създадена специално за пространствата на Софийски арсенал - Музей за съвременно изкуство.

Здравей! Къде те заварваме днес?

В къщатата ми на село Рударци.

Без да издаваме прекалено много, какво могат да очакват посетителите на “ЧИСТО /бъдеще/“?

Един много добър мой приятел и актьор, с който работих преди години в трупата на Ян Фабър ми казваше винаги, когато виждаше, че съм разочарован от нещо или някого: “Християн, не очаквай много от живота и ще бъдеш винаги щастлив ". С времето разбрах какъв безполезен капан са очакванията, които може да имаме към себе си, другите или от дадена ситуация. Днес единственото, което ме движи е да остана възможно най-откровен, семпъл и щедър в творбата, която съм решил да споделя с публиката. Тази форма на уважение към посетителите на моите инсталации е неизбежна и ще може да я почувствате и в “ЧИСТО /бъдеще/“. 

Показвал си PURE и преди, но всяко пространство изисква нов прочит на инсталацията. С какво те провокира пространството на Софийски арсенал?

При артистичната инсталация пространството не е мястото, където творбата е представена, а е неразделна част от нея. Затова всеки път когато представям PURE, аз правя ново произведение, съществуващо единствено с и за пространство, в което е създадено. Случвало ми се е да правя инсталация само защото съм се "влюбил" в някое пространство, минавайки през него.

Когато Надежда Джакова ме покани да представя PURE в Софийския Арсенал, аз вече имах представа какво искам да направя там, защото бях посещавал музея няколко пъти и в главата ми вече бях инсталирал версии на инсталации, просто така, като забавление. Но когато получих официално поканата и имах възможноста да прекарам повече време сам в музея, за да изследвам и почувствам всичките възможности, които той предоставя, нещата започнаха да придобиват различен вид.

Нямам никакво образование като архитект или инженер и затова всеки път, когато инсталирам някоя по-мащабна инсталация, рискът тя да не функционира адекватно в пространството, което съм избрал, защото не съм изчислил технически някои параметри винаги съществува. Този риск е източник за повечето стрес в дните на строежа на инсталацията, но също е и извор за много от оригиналните ми хрумвания, които вероятно никога не бих измислил, ако имах познания в инженерството. 

С какво бе различно от представянето в Ню Йорк, например?

В Ню Йорк театърът беше 7 пъти по-голям от Софийския Арсенал. На две нива, през които публиката преминаваше с помощта на огромен товарен асансьор, който се движеше много бавно и се превърна в едно от пространствата, в които публиката преживяваше нещо много специално.

Понеже се притеснявах, че няма да имам достатъчно доброволци които да работят безплатно почти седмица в град, в който всичко се плаща и то на висока цена, бях стресирал порядъчно организаторите на фестивала и когато първия ден дойдоха 40 доброволци изпаднах в тотален шок. От една страна, щастлив, че има толкова много хора, които искат да се докоснат до работата ми и, от друга страна, паникьосан от огромното количество работа, което ме очакваше, за да обуча 40 души в една много деликатна работа само за 3 дни. Всичко мина прекрасно, но по скалата на интензивното преживяване бях на 9 от 10.

В Софийския Арсенал имах много време за строеж, верни пърформъри и приятели, които са винаги до мен и кухнята на майка ми вечер когато се прибирах на село. Трудно може да е по-различно от Ню Йорк! 

Коя среща с публика ти е оставила най-силен отпечатък?

Всяка среща е много специална за мен и пърформърите с които работя, които също са различни всеки път. Още от самото начало преди 4 години, когато започнах да работя над инсталацията, знаех, че искам да включа аматьори, които да смеся с професионалистите, с които обикновено работех. Освен за публиката, за тях също е едно изключително преживяване, което най-вероятно ще остане единствено по рода си в техния живот.

Представял съм PURE в корабен контейнер, в хале с площ 900 кв.м. в един бивш завод за коли, в лагер за бежанци и в център за пациенти в терминален стадий. В този център имах едногодишна артистична резиденция. Накрая на годината пациентите-гости минаха през инсталацията заедно с лекарите, сестрите и доброволците, които се грижеха за тях. Когато представихме PURE там, пространството и ситуацията, в които обикновено всички тези хора имаха определени "роли" изведнъж коренно се промени. Вече нямаше болни в очакване на края и лекари борещи се с непреодолимото. За един момент всички станаха едно и застанаха от една и съща страна на реалността. Това беше един много специален момент, колкото за всички тях, толкова и за нас изпълнителите. Един незабравим урок по смирение и безусловна любов. 

Много е интересно решението да влизат посетителите един по един. Мислиш ли, че заради противоепидемичните мерки ще ни се наложи да проектираме повече такива преживявания и занапред?

В зависимост от това с колко пърформъри разполагам посетителите на изложбата преминават през нея един по един или двама по двама. Така беше, още от самото начало преди 4 години. И макар тази система да се вписва перфектно в сегашните противоепидемични условия, нейното съществуване няма нищо общо с пандемията.

Индивидуалното преживяване е това което прави ситуацията уникална и незабравима и то е задължително за тази втора част от трилогията ми "ЕТЕРНИЯ", вдъхновена от идеята за Вечност на нидерландския философ Спиноза. 

Знам, че една от целите ти е да създаваш творби, които да докоснат и провокират и хора, които не са прекарвали много време в музеи и галерии. Кога се появи този интерес - в началото на творческия ти път или по-късно?

В началото на 90-те на миналия век, Държавното хореографско училище, което завършвах, все още беше едно от училищата с авторитет и на световно ниво. Дипломата, с която заминах за Париж, за да танцувам за Младия балет на Франция, ми даваше усещането, че принадлежа към една елитна прослойка на изкуството. Това усещане се изразява  много ясно при класическия танц в пространственото отношението между залата, където се намира публиката и сцената, където класическия танцьор се бори със силите на гравитацията . В тази конфигурация една "невидима стена" разделя едните от другите. Стена, която допринася за "сублимацията" на изпълнителите на сцената от страна на зрителите.

С преминаването ми към съвременния танц и най-вече пърформънса, тази стена започна да се пропуква и дори изчезва в случаите когато танцувах на site-specific или обществени пространства. А сублимацията на тялото отстъпи място на десакрализация му. В моите потапящи инсталации, дистанцията между зрителя и изпълнителя не съществува, което прави тяхната връзка равностойна и дава възможност на зрителя да получи усещания с подобен интензитет като тези на изпълнителя и обратно. Това от своя страна e предпоставка за създаване на една специфична сетивна ситуация, в която съпричастността е основен елемент.

При тази конфигурация, съвсем логично е хората, които никога не са посещавали музей или театър, както и тези, които са свикнали да посещават традиционните форми на изкуство, да бъдат еднакво афектирани от това, което им предлагам. Контрастът от този съвременен подход в отношението ми към зрителя и семплите материали, от които инсталациите са на направени, превръща привидно забавните ми и наситени с цветове артистични предложения в своеобразни политически изявления.

В свят, в който материалното е основен двигател в обществото, често се чува мантрата за безпаричието в културата като основен проблем за нейното оцеляване. Това е и една от причините умишлено да създавам инсталации с невероятно "евтини" материали или отпадъци, каквито са видео лентите с които работя вече 7 години и с които съм направил едни от най-въздействащите инсталации. Много лесно е да видиш 3D реалност със специални очила, купени от магазина. Друго е да ги направиш от кори за яйца и ефектът да е много по-внушителен от колкото с купешките. 

Креативността няма никаква връзка с финансовите възможности, които има един артист. Ако не можеш да си креатвен без финансова подкрепа, то най-добре за теб и другите е да се ориентираш към друго призвание. Претенцията в изкуството е това, което отблъсква хората без артистичен багаж от музеите и театрите за съвременно изкуство и проблемът със сигурност не е в тях. На всичкото отгоре, в повечето случаи претенциозното изкуство има най-голямата нужда от астрономични финанси, за да може да съществува. 

Какво може да внуши един интердисциплинарните проект, което само една форма на изкуството не може?

Не мисля, че някога съм имал желание да внуша нещо на публиката и не вярвам някой ден да започна да творя в тази насока, освен ако не се пренасоча към хипнозата. Напротив, в моите експерименти се опитвам да "изчистя" паразитните внушения на различните видове пропагандата и информационни вируси обсебили съзнанието на съвременния човек, като на мястото на тези внушения предлагам на посетителите възможно най-изчистената рамка в която те сами да открият или създадат нов тип чувствителност към света и реалноста. Това е истинската сила на креативността, затворена във всеки един от нас — способността да създава и търси непрекъснато нови и различни видове възприятия за света.

ЧИСТОто /бъдеще/ може да съществува единствено ако се изчистим от всякакъв вид внушения, били те икономически, политически, социални или артистични и ги заменим с лична и колективна креативност. 

Имаш ли яснота какви нови теми би изследвал с изкуството си?

Да, искам и работя вече върху темата за връзката човек - природа, която веднага поставя въпроса и за природата на човека. Имам усещането, че всичко, което се случва в момета в световен мащаб е резултат от упоритостта, с която човечеството продължава да отвръща поглед от сериозните екологични катастрофи, които вече не са прогнози за бъдещето а се случват навсякъде около нас, в дворовете ни, балкани, реки, морета и гори. 

За какво мечтаеш?

Мечтая да доживея момента, когато 7.5-те милиарда съзнания осъзнаят едновремено, че са едно единствено, принадлежащо на една единица. 

Инсталацията "ЧИСТО (бъдеще)", втора от трилогията "ЕТЕРНИЯ", посветена на концепцията за вечност на нидерландския философ Барух Спиноза, е в Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство до 1 ноември.