Когато омразата е по-силна от любовта: режисьорът Gaël Morel за филма „Семейство, мразиш ме”

Дилян Ценов

Снимки: Famille tu me hais / Gaël Morel

„Семейства, мразя ви! Затворени домове, залостени врати, ревниво охранявано щастие!”

Кой би помислил, че фразата от Les nourritures terrestres на André Gide би могла да бъде плашещо актуална, ако я обърнем посоката ѝ? Кой би предположил, че омразата на един родител към детето му може да бъде по-силна от любовта?

„Семейство, мразиш ме” (Famille tu me hais) на френския актьор и режисьор Gaël Morel е болезнен портрет на седем млади хора между 18 и 22 години, изгонени от домовете си след като родителите им разбират за сексуалната им ориентация. Проектът се ражда, когато режисьорът се запознава с хора от френската фондация Le Refuge (букв. От фр. убежище).

Финансирана с публични средства, нейната мисия е да осигурява временен подслон на млади ЛГБТИ+ хора, изгонени от домовете си заради сексуалната си ориентация, да им помогне да преодолеят преживяния шок и да им осигури съдействие в намирането на работа. Там Gaël Morel се запознава с Julien, Amal, Melvin и Allan, James, Jenny и Pstiwan. Седмината застават пред камерата му и разказват с открито лице своите лични истории за физическо насилие, емоционален тормоз, обиди, а в някои случаи дори и за престъпления от страна на родителите.

Телевизионната премиера на „Семейство, мразиш ме” се състоя през декември 2020, когато филмът беше излъчен по France3, а през май месец заглавието излезе на DVD и VOD. Gaël Morel дава интервю на OUT.bg, в което разказва за създаването на един филм, от който всички деца и родители, навсякъде по света, имат нужда.

ДИЛЯН: „Семейство, мразиш ме” и първият Ви документален филм. Защо решихте да се захванете с този тип кино?

GAËL: За мен дори документално, това все пак остава кино. В конкретния случай, темата за хомофобията в семейството не ми е чужда, защото вече съм я засягал в игралните ми филми. Проектът за „Семейство, мразиш ме” се появи, когато се запознах с момчета от Le Refuge, които ми споделиха за своите страдания. Не можех да повярвам, че това може да се случи в днешна Франция и затова исках да дам думата на тези хора. Това беше важно, най-вече защото, техните разкази не се чуват често. Те не са свикнали да говорят за страданията си. Исках те да споделят това, което се случва, когато родителите ти те оставят на улицата, защото си ЛГБТИ.

ДИЛЯН: Как успяхте да извадите на повърхността тези толкова лични истории?

GAËL: Това е форма на доверие между тези, които снимам, и мен. Също така имаше и много монтаж. Бяхме говорили много с героите преди да монтираме окончателната версия. Имахме между един и два часа интервю с всеки от тях, а крайната версия на филма е петдесет и две минути и в нея сме включили седем участници.

Всъщност имах изричното желание да се срещна с хора, които не искаха да бъдат анонимни. За мен беше важно зрителите да видят младостта им, очите им, кожата им, да се открои голямата пропаст между тежкото им минало и тяхната крехкост.

ДИЛЯН: Как избрахте седемте участници, които виждаме в крайния вариант на филма?

GAËL: Първоначално бях подготвил идеен проект, в който събирах разказите на всички момчета, които срещах. Но когато дойде време да снимам и трябваше да се свържа с тях, по-голямата част от тях бяха неоткриваеми, бяха си сменили номерата, вече не бяха на същото място, защото живеят в затруднено положение. Затова от този момент нататък реших да снимам хората по време на срещата ни и след това да избера тези, които ще влязат във филма. Заснех около двадесет младежи, свалих селекцията до десет и накрая монтирах седем. Избрах тези, на които можех да в най-голяма степен да съчувствам. Тук попадаме и на чисто естетически и кинематографични въпроси. Не всички актьори са добри актьори и не всички разказвачи на истории могат да се свържат с публиката, дори ако разказаното от тях е разтърсващо.

ДИЛЯН: Беше ли ви трудно да снимате този филм?

GAËL: По време на самото снимане не беше, защото бях много зает с техническия аспект. Трудното дойде по време на монтажа, защото изведнъж трябваше да се сблъскам с тези разрушени животи и да живея с тях в продължение на два месеца. Правенето на филм е процес, който остава с теб в продължение на няколко месеца, и когато филмът е тежък, трудността е в това да прекараш цялото това време с материала, който си заснел.

ДИЛЯН: Как си обяснявате факта, че омразата на един родител към детето му може да бъде по-силна от любовта към него?

GAËL: Мисля, че тази омраза е резултат от чувство за притежание към децата. На теория, тези родители обичат децата и искат деца. Когато всичко върви по плана им, това е добре за тях, но когато децата избягат от хватката им (а това се случва при всяко дете), те реагират по абсурден начин, тъй като децата им изведнъж вече не отговарят на техните надежди и мечти. Мисля, че ако едно дете е правено с любов, то няма как да бъде отхвърлено. Според мен тези деца са заченати с нещо различно от любов.

ДИЛЯН: Заглавието на филма е препратка към цитата на André Gide. Защо избрахте това заглавие?

GAËL: Мисля, че в конкретната ситуация можем да обърнем посоката на това изречение. По принцип по време на криза, първото убежище е семейството. Но тук вече не сме в диалектика, на дете, което мрази семейството си, а обратното – семейството мрази детето си. Осъзнах всъщност, че хомофобията е единствената случай, при който детето може да не намери подкрепа от семейството си. Това например не би му се случило ако стане жертва на расизъм или на нападки на религиозна основа - семейството ще му окаже подкрепа. И именно това прави тази хомофобия още по-жестока, защото заразява дори семейството, където обикновено би трябвало да намираме утеха.

ДИЛЯН: Вас лично какво ви развълнува най-много в тези истории?

GAËL: Фактът, че тези хора са на възраст, в която най-много се нуждаят от любовта и подкрепата на хората около тях. Всички те носеха това усещане за един живот, който е пропилян, още преди да бъде изживян. Тук има обаче и един хубав парадокс, защото за щастие те са млади и още имат възможност да променят нещата, да се срещнат с хора, които да ги насочат към по-добро бъдеще. Преживели са ужасни неща, но всичко е все още възможно.

Интервюто е реализирано в партньорство между OUT.bg и Garçon Magazine.

Последвайте ни в Facebook и Instagram за още новини и споделете вашите новини и истории на spillthetea@out.bg.

Прочетете още